Η σονάτα του σεληνόφωτος

Yannis Ritsos / Γιάννης Ρίτσος

Originale

Български превод / Βουλγαρική μετάφραση / Traduzione bulgara / Bulgarian ...

Η ΣΟΝΆΤΑ ΤΟΥ ΣΕΛΗΝΌΦΩΤΟΣ [Ἀνοιξιάτικο βράδι. Μεγάλο δωμάτιο παλιοῦ σπιτιοῦ. Μιά ἡλικιωμένη γυναίκα, ντυμένη στά μαῦρα, μιλάει σ' ἕναν νέο. Δέν ἔχουν ἀνάψει φῶς. Ἀπ' τά δυό παράθυρα μπαίνει ἕνα ἀμείλικτο φεγγαρόφωτο. Ξέχασα νά πῶ ὅτι ἡ Γυναίκα μέ τά Μαῦρα ἔχει ἐκδώσει δυό-τρεῖς ἐνδιαφέρουσες ποιητικές συλλογές θρησκευτικῆς πνοῆς. Λοιπόν, ἡ Γυναίκα μέ τά Μαῦρα μιλάει στόν Νέο]: Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τί φεγγάρι ἀπόψε! Εἶναι καλό τό φεγγάρι, - δέ θά φαίνεται πού ἀσπρίσαν τά μαλλιά μου. Τό φεγγάρι θά κάνει πάλι χρυσά τά μαλλιά μου. Δέ θά καταλάβεις. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Ὅταν ἔχει φεγγάρι μεγαλώνουν οἱ σκιές μές στό σπίτι, ἀόρατα χέρια τραβοῦν τίς κουρτίνες, ἕνα δάχτυλο ἀχνό γράφει στή σκόνη τοῦ πιάνου λησμονημένα λόγια — δέ θέλω νά τ' ἀκούσω. Σώπα. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου λίγο πιό κάτου, ὥς τή μάντρα τοῦ τουβλάδικου, ὥς ἐκεῖ πού στρίβει ὁ δρόμος καί φαίνεται ἡ πολιτεία τσιμεντένια κι ἀέρινη, ἀσβεστωμένη μέ φεγγαρόφωτο, τόσο ἀδιάφορη κι ἄϋλη τόσο θετική σάν μεταφυσική πού μπορεῖς ἐπιτέλους νά πιστέψεις πώς ὑπάρχεις καί δέν ὑπάρχεις πώς ποτέ δέν ὑπῆρξες, δέν ὑπῆρξε ο χρόνος κ' ἡ φθορά του. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Θά καθήσουμε λίγο στό πεζούλι, πάνω στό ὕψωμα, κι ὅπως θά μᾶς φυσάει ὁ ἀνοιξιάτικος ἀέρας μπορεῖ νά φανταστοῦμε κιόλας πώς θά πετάξουμε, γιατί, πολλές φορές, καί τώρα ἀκόμη, ἀκούω τό θόρυβο τοῦ φουστανιοῦ μου, σάν τό θόρυβο δυό δυνατῶν φτερῶν πού ἀνοιγοκλείνουν, κι ὅταν κλείνεσαι μέσα σ' αὐτόν τόν ἦχο τοῦ πετάγματος νιώθεις κρουστό τό λαιμό σου, τά πλευρά σου, τή σάρκα σου, κ' ἔτσι σφιγμένος μές στούς μυῶνες τοῦ γαλάζιου ἀγέρα, μέσα στά ρωμαλέα νεῦρα τοῦ ὕψους, δέν ἔχει σημασία ἄν φεύγεις ἤ ἄν γυρίζεις κι οὔτε ἔχει σημασία πού ἀσπρίσαν τά μαλλιά μου, (δέν εἶναι τοῦτο ἡ λύπη μου - ἡ λύπη μου εἶναι πού δέν ἀσπρίζει κ' ἡ καρδιά μου). Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τό ξέρω πώς καθένας μονάχος πορεύεται στόν ἔρωτα, μονάχος στή δόξα καί στό θάνατο. Τό ξέρω. Τό δοκίμασα. Δέν ὠφελεῖ. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τοῦτο τό σπίτι στοίχειωσε, μέ διώχνει - θέλω νά πῶ ἔχει παλιώσει πολύ, τά καρφιά ξεκολλᾶνε, τά κάδρα ρίχνονται σά νά βουτᾶνε στό κενό, οἱ σουβάδες πέφτουν ἀθόρυβα ὅπως πέφτει τό καπέλο τοῦ πεθαμένου ἀπ' τήν κρεμάστρα στό σκοτεινό διάδρομο ὅπως πέφτει τό μάλλινο τριμμένο γάντι τῆς σιωπῆς ἀπ' τά γόνατά της ἤ ὅπως πέφτει μιά λουρίδα φεγγάρι στήν παλιά, ξεκοιλιασμένη πολυθρόνα. Κάποτε ὑπῆρξε νέα κι αὐτή, - ὄχι ἡ φωτογραφία πού κοιτᾶς μέ τόση δυσπιστία- λέω γιά τήν πολυθρόνα, πολύ ἀναπαυτική, μποροῦσες ὧρες ὁλόκληρες νά κάθεσαι καί μέ κλεισμένα μάτια νά ὀνειρεύεσαι ὅ,τι τύχει - μιάν ἀμμουδιά στρωτή, νοτισμένη, στιλβωμένη ἀπό φεγγάρι, πιό στιλβωμένη ἀπ' τά παλιά λουστρίνια μου πού κάθε μήνα τά δίνω στό στιλβωτήριο τῆς γωνιᾶς, ἤ ἕνα πανί ψαρόβαρκας πού χάνεται στό βάθος λικνισμένο ἀπ' τήν ἴδια του ἀνάσα, τριγωνικό πανί σά μαντίλι διπλωμένο λοξά μόνο στά δυό σά νά μήν εἶχε τίποτα νά κλείσει ἤ νά κρατήσει ἤ ν' ἀνεμίσει διάπλατο σέ ἀποχαιρετισμό.Πάντα μου εἶχα μανία μέ τά μαντίλια, ὄχι γιά νά κρατήσω τίποτα δεμένο, τίποτα σπόρους λουλουδιῶν ἤ χαμομήλι μαζεμένο στούς ἀγρούς μέ τό λιόγερμα ἤ νά τό δέσω τέσσερις κόμπους σάν τό σκουφί πού φορᾶνε οἱ ἐργάτες στ' ἀντικρυνό γιαπί ἤ νά σκουπίζω τά μάτια μου, - διατήρησα καλή τήν ὅρασή μου· ποτέ μου δέ φόρεσα γυαλιά. Μιά ἁπλή ἰδιοτροπία τά μαντίλια. Τώρα τά διπλώνω στά τέσσερα, στά ὀχτώ, στά δεκάξη ν' ἀπασχολῶ τά δάχτυλά μου. Καί τώρα θυμήθηκα πώς ἔτσι μετροῦσα τή μουσική σάν πήγαινα στό Ὠδεῖο μέ μπλέ ποδιά κι ἄσπρο γιακά, μέ δυό ξανθές πλεξοῦδες - 8, 16, 32, 64, - κρατημένη ἀπ' τό χέρι μιᾶς μικρῆς φίλης μου ροδακινιᾶς ὅλο φῶς καί ρόζ λουλούδια, (συχώρεσέ μου αὐτά τά λόγια κακή συνήθεια) 32, 64, - κ' οἱ δικοί μου στήριζαν μεγάλες ἐλπίδες στό μουσικό μου τάλαντο. Λοιπόν, σοὔλεγα γιά τήν πολυθρόνα - ξεκοιλιασμένη - φαίνονται οἱ σκουριασμένες σοῦστες, τά ἄχερα - ἔλεγα νά τήν πάω δίπλα στό ἐπιπλοποιεῖο, μά ποῦ καιρός καί λεφτά καί διάθεση - τί νά πρωτοδιορθώσεις; - ἔλεγα νά ρίξω ἕνα σεντόνι πάνω της, - φοβήθηκα τ' ἄσπρο σεντόνι σέ τέτοιο φεγγαρόφωτο. Ἐδῶ κάθησαν ἄνθρωποι πού ὀνειρεύτηκαν μεγάλα ὄνειρα, ὅπως κ' ἐσύ κι ὅπως κ' ἐγώ ἄλλωστε, καί τώρα ξεκουράζονται κάτω ἀπ' τό χῶμα δίχως νά ἐνοχλοῦνται ἀπ' τή βροχή ἤ τό φεγγάρι. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Θά σταθοῦμε λιγάκι στήν κορφή τῆς μαρμάρινης σκάλας τοῦ Ἅη-Νικόλα, ὕστερα ἐσύ θά κατηφορίσεις κ' ἐγώ θά γυρίσω πίσω ἔχοντας στ' ἀριστερό πλευρό μου τή ζέστα ἀπ' τό τυχαῖο ἄγγιγμα τοῦ ακκακιοῦ σου κι ἀκόμη μερικά τετράγωνα φῶτα ἀπό μικρά συνοικιακά παράθυρα κι αὐτή τήν πάλλευκη ἄχνα ἀπ' τό φεγγάρι ποὖναι σά μιά μεγάλη συνοδεία ἀσημένιων κύκνων - καί δέ φοβᾶμαι αὐτή τήν ἔκφραση, γιατί ἐγώ πολλές ἀνοιξιάτικες νύχτες συνομίλησα ἄλλοτε μέ τό Θεό πού μοῦ ἐμφανίστηκε ντυμένος τήν ἀχλύ καί τή δόξα ἑνός τέτοιου σεληνόφωτος, καί πολλούς νέους, πιό ὡραίους κι ἀπό σένα ἀκόμη, τοῦ ἐθυσίασα, ἔτσι λευκή κι ἀπρόσιτη ν' ἀτμίζομαι μές στή λευκή μου φλόγα, στή λευκότητα τοῦ σεληνόφωτος, πυρπολημένη ἀπ' τ' ἀδηφάγα μάτια τῶν ἀντρῶν κι ἀπ' τή δισταχτικήν ἔκσταση τῶν ἐφήβων, πολιορκημένη ἀπό ἐξαίσια, ἡλιοκαμμένα σώματα, ἄλκιμα μέλη γυμνασμένα στό κολύμπι, στό κουπί, στό στίβο, στό ποδόσφαιρο (πού ἔκανα πώς δέν τἄ βλεπα) μέτωπα, χείλη καί λαιμοί, γόνατα, δάχτυλα καί μάτια, στέρνα καί μπράτσα καί μηροί (κι ἀλήθεια δέν τἄ‘βλεπα) - ξέρεις, καμμιά φορά, θαυμάζοντας, ξεχνᾶς, ὅ,τι θαυμάζεις,σοῦ φτάνει ὁ θαυμασμός σου, - θέ μου, τί μάτια πάναστρα, κι ἀνυψωνόμουν σέ μιάν ἀποθέωση ἀρνημένων ἄστρων γιατί, ἔτσι πολιορκημένη ἀπ' ἔξω κι ἀπό μέσα, ἄλλος δρόμος δε μοὔμενε παρά μονάχα πρός τά πάνω ἤ πρός τά κάτω. - Ὄχι, δέ φτάνει. Ἄφησέ με νἄ’ρθω μαζί σου. Τό ξέρω ἡ ὥρα πιά εἶναι περασμένη. Ἄφησέ με, γιατί τόσα χρόνια, μέρες καί νύχτες καί πορφυρά μεσημέρια, ἔμεινα μόνη,ἀνένδοτη, μόνη καί πάναγνη, ἀκόμη στή συζυγική μου κλίνη πάναγνη καί μόνη, γράφοντας ἔνδοξους στίχους στά γόνατα τοῦ Θεοῦ, στίχους πού, σέ διαβεβαιῶ, θά μείνουνε σά λαξευμένοι σέ ἄμεμπτο μαρμαρο πέρα ἀπ' τή ζωή μου καί τή ζωή σου, πέρα πολύ. Δέ φτάνει. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τοῦτο τό σπίτι δέ μέ σηκώνει πιά. Δέν ἀντέχω νά τό σηκώνω στή ράχη μου. Πρέπει πάντα νά προσέχεις, νά προσέχεις, νά στεριώνεις τόν τοῖχο μέ τό μεγάλο μπουφέ νά στεριώνεις τόν μπουφέ μέ τό πανάρχαιο σκαλιστό τραπέζι νά στεριώνεις τό τραπέζι μέ τίς καρέκλες νά στεριώνεις τίς καρέκλες μέ τά χέρια σου νά βάζεις τόν ὦμο σου κάτω ἀπ' τό δοκάρι πού κρέμασε. Καί τό πιάνο, σά μαῦρο φέρετρο κλεισμένο. Δέν τολμᾶς νά τ' ἀνοίξεις. Ὅλο νά προσέχεις, νά προσέχεις, μήν πέσουν, μήν πέσεις. Δἐν ἀντέχω. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τοῦτο τό σπίτι, παρ' ὅλους τούς νεκρούς του, δέν ἐννοεῖ νά πεθάνει. Ἐπιμένει νά ζεῖ μέ τούς νεκρούς του νά ζεῖ ἀπ' τούς νεκρούς του νά ζεῖ ἀπ' τή βεβαιότητα τοῦ θανάτου του καί νά νοικοκυρεύει ἀκόμη τούς νεκρούς του σ' ἑτοιμόρροπα κρεββάτια καί ράφια. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Ἐδῶ, ὅσο σιγά κι ἄν περπατήσω μές στήν ἄχνα τῆς βραδιᾶς, εἴτε μέ τίς παντοῦφλες, εἴτε ξυπόλυτη, κάτι θά τρίξει, - ἕνα τζάμι ραγίζει ἤ κάποιος καθρέφτης, κάποια βήματα ἀκούγονται, - δέν εἶναι δικά μου. Ἔξω, στό δρόμο μπορεῖ νά μήν ἀκούγονται τοῦτα τά βήματα, - ἡ μεταμέλεια, λένε, φοράει ξυλοπάπουτσα, - κι ἄν κάνεις νά κοιτάξεις σ' αὐτόν ἤ στόν ἄλλον καθρέφτη, πίσω ἀπ' τή σκόνη καί τίς ραγισματιές, διακρίνεις πιό θαμπό καί πιό τεμαχισμένο τό πρόσωπό σου, τό πρόσωπό σου πού ἄλλο δέ ζήτησες στή ζωή παρά νά τό κρατήσεις καθάριο κι ἀδιαίρετο. Τά χείλη τοῦ ποτηριοῦ γυαλίζουν στό φεγγαρόφωτο σάν κυκλικό ξυράφι πῶς νά τό φέρω στά χείλη μου; ὅσο κι ἄν διψῶ, - πῶς νά τό φέρω; - Βλέπεις; ἔχω ἀκόμη διάθεση γιά παρομοιώσεις, - αὐτό μοῦ ἀπόμεινε, αὐτό μέ βεβαιώνει ἀκόμη πώς δέ λείπω. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου… Φορές-φορές, τήν ὥρα πού βραδιάζει, ἔχω τήν αἴσθηση πώς ἔξω ἀπ' τά παράθυρα περνάει ὁ ἀρκουδιάρης μέ τή γριά βαρειά του ἀρκούδα μέ τό μαλλί της ὅλο ἀγκάθια καί τριβόλια σηκώνοντας σκόνη στό συνοικιακό δρόμο ἕνα ἐρημικό σύννεφο σκόνη πού θυμιάζειτό σούρουπο καί τά παιδιά ἔχουν γυρίσει σπίτια τους γιά τό δεῖπνο καί δέν τ' ἀφήνουν πιά νά βγοῦν ἔξω μ' ὅλο πού πίσω ἀπ' τούς τοίχους μαντεύουν τό περπάτημα τῆς γριᾶς ἀρκούδας- κ' ἡ ἀρκούδα κουρασμένη πορεύεται μές στή σοφία τῆς μοναξιᾶς της, μήν ξέροντας γιά ποῦ καί γιατί - ἔχει βαρύνει, δέν μπορεῖ πιά νά χορεύει στά πισινά της πόδια δέν μπορεῖ νά φοράει τή δαντελένια σκουφίτσα της νά διασκεδάζει τά παιδιά, τούς ἀργόσχολους, τούς ἀπαιτητικούς, καί τό μόνο πού θέλει εἶναι νά πλαγιάσει στό χῶμα ἀφήνοντας νά τήν πατᾶνε στήν κοιλιά, παίζοντας ἔτσι τό τελευταῖο παιχνίδι της, δείχνοντας τήν τρομερή της δύναμη γιά παραίτηση, τήν ἀνυπακοή της στά συμφέροντα τῶν ἄλλων, στούς κρίκους τῶν χειλιῶν της, στήν ἀνάγκη τῶν δοντιῶν της, τήν ἀνυπακοή της στόν πόνο καί στή ζωή μέ τή σίγουρη συμμαχία τοῦ θανάτου - ἔστω κ' ἑνός ἀργοῦ θανάτου - τήν τελική της ἀνυπακοή στό θάνατο μέ τή συνέχεια καί τή γνώση τῆς ζωῆς πού ἀνηφοράει μέ γνώση καί μέ πράξη πάνω ἀπ’ τή σκλαβιά της. Μά ποιός μπορεῖ νά παίξει ὥς τό τέλος αὐτό τό παιχνίδι; Κ' ἡ ἀρκούδα σηκώνεται πάλι καί πορεύεται ὑπακούοντας στό λουρί της, στούς κρίκους της, στά δόντια της, χαμογελώντας μέ τά σκισμένα χείλη της στίς πενταροδεκάρες πού τῆς ρίχνουνε τά ὡραῖα κι ἀνυποψίαστα παιδιά (ὡραῖα ἀκριβῶς γιατί εἶναι ἀνυποψίαστα) καί λέγοντας εὐχαριστῶ. Γιατί οἱ ἀρκοῦδες πού γεράσανε τό μόνο πού ἔμαθαν νά λένε εἶναι: εὐχαριστῶ, εὐχαριστῶ. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Τοῦτο τό σπίτι μέ πνίγει. Μάλιστα ἡ κουζίνα εἶναι σάν τό βυθό τῆς θάλασσας. Τά μπρίκια κρεμασμένα γυαλίζουν σά στρογγυλά, μεγάλα μάτια ἀπίθανων ψαριῶν, τά πιάτα σαλεύουν ἀργά σάν τίς μέδουσες, φύκια κι ὄστρακα πιάνονται στά μαλλιά μου - δέν μπορῶ νά τά ξεκολλήσω ὕστερα, δέν μπορῶ ν' ἀνέβω πάλι στήν ἐπιφάνεια - ὁ δίσκος μοῦ πέφτει ἀπ' τά χέρια ἄηχος, - σωριάζομαι καί βλέπω τίς φυσαλίδες ἀπ' τήν ἀνάσα μου ν' ἀνεβαίνουν,ν' ανεβαίνουν καί προσπαθῶ νά διασκεδάσω κοιτάζοντάς τες κι ἀναρωτιέμαι τί θά λέει ἄν κάποιος βρίσκεται ἀπό πάνω καί βλέπει αὐτές τίς φυσαλίδες, τάχα πώς πνίγεται κάποιος ἤ πώς ἕνας δύτης ἀνιχνεύει τούς βυθούς; Κι ἀλήθεια δέν εἶναι λίγες οἱ φορές πού ἀνακαλύπτω ἐκεῖ, στό βάθος τοῦ πνιγμοῦ, κοράλλια καί μαργαριτάρια καί θησαυρούς ναυαγισμένων πλοίων, ἀπρόοπτες συναντήσεις, καί χτεσινά καί σημερινά καί μελλούμενα, μιάν ἐπαλήθευση σχεδόν αἰωνιότητας, κάποιο ξανάσασμα, κάποιο χαμόγελο ἀθανασίας, ὅπως λένε, μιάν εὐτυχία, μιά μέθη, κ' ἐνθουσιασμόν ἀκόμη, κοράλλια καί μαργαριτάρια καί ζαφείρια· μονάχα πού δέν ξέρω νά τά δώσω - ὄχι, τά δίνω· μονάχα πού δέν ξέρω ἄν μποροῦν νά τά πάρουν - πάντως ἐγώ τά δίνω. Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου… Μιά στιγμή, νά πάρω τή ζακέτα μου. Τοῦτο τόν ἄστατο καιρό, ὅσο νἆναι, πρέπει νά φυλαγόμαστε. Ἔχει ὑγρασία τά βράδια, καί τό φεγγάρι δέ σοῦ φαίνεται, ἀλήθεια, πώς ἐπιτείνει τήν ψύχρα; Ἄσε νά σοῦ κουμπώσω τό πουκάμισο - τί δυνατό τό στῆθος σου, - τί δυνατό φεγγάρι, - ἡ πολυθρόνα, λέω - κι ὅταν σηκώνω τό φλιτζάνι ἀπ' τό τραπέζι μένει ἀπό κάτω μιά τρύπα σιωπή, βάζω ἀμέσως τήν παλάμη μου ἐπάνω νά μήν κοιτάξω μέσα,- ἀφήνω πάλι τό φλιτζάνι στή θέση του· καί τό φεγγάρι μιά τρύπα στό κρανίο τοῦ κόσμου - μήν κοιτάξεις μέσα, εἶναι μιά δύναμη μαγνητική πού σέ τραβάει - μήν κοιτάξεις, μήν κοιτᾶχτε, ἀκοῦστε με πού σᾶς μιλάω - θά πέσετε μέσα. Τοῦτος ὁ ἴλιγγος ὡραῖος, ἀνάλαφρος θά πέσεις, - ἕνα μαρμάρινο πηγάδι τό φεγγάρι, ἴσκιοι σαλεύουν καί βουβά φτερά, μυστηριακές φωνές - δέν τίς ἀκοῦτε; Βαθύ-βαθύ τό πέσιμο, βαθύ-βαθύ τό ἀνέβασμα, τό ἀέρινο ἄγαλμα κρουστό μές στ' ἀνοιχτά φτερά του, βαθειά-βαθειά ἡ ἀμείλικτη εὐεργεσία τῆς σιωπῆς, - τρέμουσες φωταψίες τῆς ἄλλης ὄχθης, ὅπως ταλαντεύεσαι μές στό ἴδιο σου τό κύμα, ἀνάσα ὠκεανοῦ. Ὡραῖος, ἀνάλαφρος ὁ ἴλιγγος τοῦτος, - πρόσεξε, θά πέσεις. Μήν κοιτᾶς ἐμένα, ἐμένα ἡ θέση μου εἶναι τό ταλάντευμα - ὁ ἑξαίσιος ἴλιγγος. Ἔτσι κάθε ἀπόβραδο ἔχω λιγάκι πονοκέφαλο, κάτι ζαλάδες. Συχνά πετάγομαι στό φαρμακεῖο ἀπέναντι γιά καμμιάν ἀσπιρίνη, ἄλλοτε πάλι βαριέμαι καί μένω μέ τόν πονοκέφαλό μου ν' ἀκούω μές στούς τοίχους τόν κούφιο θόρυβο πού κάνουν οἱ σωλῆνες τοῦ νεροῦ, ἤ ψήνω ἕναν καφέ, καί, πάντα ἀφηρημένη, ξεχνιέμαι κ' ἑτοιμάζω δυό ποιός νά τόν πιεῖ τόν ἄλλον; - ἀστεῖο ἀλήθεια, τόν ἀφήνω στό περβάζι νά κρυώνει ἤ κάποτε πίνω καί τόν δεύτερο, κοιτάζοντας ἀπ' τό παράθυρο τόν πράσινο γλόμπο τοῦ φαρμακείου σάν τό πράσινο φῶς ἑνός ἀθόρυβου τραίνου πού ἔρχεται νά μέ πάρει μέ τά μαντίλια μου, τά στραβοπατημένα μου παπούτσια, τή μαύρη τσάντα μου, τά ποιήματά μου, χωρίς καθόλου βαλίτσες - τί νά τίς κάνεις; Ἄφησέ με νἄρθω μαζί σου. Ἄ, φεύγεις; Καληνύχτα. Ὄχι, δέ θἄρθω. Καληνύχτα. Ἐγώ θά βγῶ σέ λίγο. Εὐχαριστῶ. Γιατί, ἐπιτέλους, πρέπει νά βγῶ ἀπ' αὐτό τό τσακισμένο σπίτι. Πρέπει νά δῶ λιγάκι πολιτεία, - ὄχι, ὄχι τό φεγγάρι - τήν πολιτεία μέ τά ροζιασμένα χέρια της, τήν πολιτεία τοῦ μεροκάματου, τήν πολιτεία πού ὁρκίζεται στό ψωμί καί στή γροθιά της τήν πολιτεία πού ὅλους μᾶς ἀντέχει στή ράχη της μέ τίς μικρότητές μας, τίς κακίες, τίς ἔχτρες μας, μέ τίς φιλοδοξίες, τήν ἄγνοιά μας καί τά γερατειά μας, - ν' ἀκούσω τά μεγάλα βήματα τῆς πολιτείας, νά μήν ἀκούω πιά τά βήματά σου μήτε τά βήματα τοῦ Θεοῦ, μήτε καί τά δικά μου βήματα.Καληνύχτα. (Τό δωμάτιο σκοτεινιάζει. Φαίνεται πώς κάποιο σύννεφο θἄκρυψε τό φεγγάρι. Μονομιᾶς, σάν κάποιο χέρι νά δυνάμωσε τό ραδιόφωνο τοῦ γειτονικοῦ μπάρ, ἀκούστηκε μιά πολύ γνωστή μουσική φράση. Καί τότε κατάλαβα πώς ὅλη τούτη τή σκηνή τή συνόδευε χαμηλόφωνα ἡ «Σονάτα τοῦ Σεληνόφωτος», μόνο τό πρῶτο μέρος. Ὁ Νέος θά κατηφορίζει τώρα μ' ἕνα εἰρωνικό κ' ἴσως συμπονετικό χαμόγελο στά καλογραμμένα χείλη του καί μ' ἕνα συναίσθημα ἀπελευθέρωσης. Ὅταν θά φτάσει ἀκριβῶς στόν Ἅη-Νικόλα, πρίν κατέβει τή μαρμάρινη σκάλα, θά γελάσει, — ἕνα γέλιο δυνατό, ἀσυγκράτητο. Τό γέλιο του δέ θ' ἀκουστεῖ καθόλου ἀνάρμοστα κάτω ἀπ' τό φεγγάρι. Ἴσως τό μόνο ἀνάρμοστο νἆναι τό ὅτι δέν εἶναι καθόλου ἀνάρμοστο. Σέ λίγο ὁ Νέος θά σωπάσει, θά σοβαρευτεῖ καί θά πεῖ: «Ἡ παρακμή μιᾶς ἐποχῆς». Ἔτσι, ὁλότελα ἥσυχος πιά, θά ξεκουμπώσει πάλι τό πουκάμισό του καί θά τραβήξει τό δρόμο του. Ὅσο γιά τή γυναίκα μέ τά μαῦρα, δέν ξέρω ἄν βγῆκε τελικά ἀπ' τό σπίτι. Τό φεγγαρόφωτο λάμπει ξανά. Καί στίς γωνιές τοῦ δωματίου οἱ σκιές σφίγγονται ἀπό μιάν ἀβάσταχτη μετάνοια, σχεδόν ὀργή, ὄχι τόσο γιά τή ζωή, ὅσο γιά τήν ἄχρηστη ἐξομολόγηση. Ἀκοῦτε; Τό ραδιόφωνο συνεχίζει): Αθήνα, Ιούνιος 1956

ЛУННАТА СОНАТА (Пролетна вечер. Голяма стая в стара къща. Облечена в черно възрастна жена говори на младеж. Не са запалили лампата. През двата прозореца нахлува безжалостен лунен светлик. Забравих да спомена, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозни веяния. И така, Жената в черно говори на младежа): Позволи ми да дойда със теб. Каква луна грее тази вечер! Луната е благосклонна - няма да личи, че косите ми са побелели. Луната отново ще ги позлати. Няма да разбереш. Позволи ми да дойда със теб. Когато има луна, сенките в къщата растат, незрим пръст изписва в праха върху пианото забравени слова – не искам да ги чуя. Замълчи. Позволи ми да дойда със теб малко по-надолу до зида на тухларната, дотам, където пътят завива и се провижда градът циментов и въздушен, варосан в лунния светлик, тъй равнодушен и безплътен, тъй позитивен, сякаш е метафизичен, най-после можеш да повярваш, че съществуваш или че не съществуваш, че никога не си съществувал, че времето не е съществувало и неговото похабяване. Позволи ми да дойда със теб. Ще приседнем за малко върху каменната пейка на хълма, и както пролетният вятър ни продухва, можем дори да си представим, че ще политнем, тъй като много пъти, дори сега, чувам шума от полите си като пърхане на две силни криле, които се размахват, а когато се затвориш в този звук на летежа усещаш набити врата, ребрата и плътта си, и тъй притиснат между мускулите на синия въздух, сред сухожилията яки на височината, няма значение дали отиваш или се връщаш, нито пък е важно, че косите ми са побелели, (не това е болката ми – боли ме, че и сърцето ми не остарява). Позволи ми да дойда със теб. Знам, че всеки си проправя сам път в любовта, сам е в славата и във смъртта. Знам това. Изпитала съм го. Няма полза. Позволи ми да дойда със теб. Този дом се насели с призраци, пропъжда ме - искам да кажа, че е много остарял, пироните се отковават, картините се хвърлят надолу сякаш се гмуркат в празното, мазилката се рони безшумно; както шапката на мъртвия пада от закачалката в сумрачния коридор, както протърканата вълнена ръкавица на мълчанието пада от коленете й или както ивица лунен светлик пада върху стария изтърбушен фотьойл. Някога и той е бил нов – говоря не за снимката, която гледаш с такова недоверие, а за фотьойла - отморяваше истински, можеше да седиш с часове и притворил очи да мечтаеш за какво ли не - за гладко пясъчно крайбрежие, влажно, лъснало като лунен диск, още по-излъскано и от старите ми лачени обуща, които всеки месец давам във ваксаджийницата на ъгъла, или за платно на рибарска лодка, чезнеща в далечината, полюшвана от собственото си дихание, триъгълно платно като кърпа сгъната само на две, сякаш няма какво да върже и да задържи, или да се развее волно за сбогуване. Винаги съм била пристрастена към кърпите, не за да държа нещо завързано - семенца от цветя или лайкучка, събрана на полето по залез, или за да вържа четири възела като “шапката”, която носят работниците на отсрещния строеж, или за да бърша очите си – запазих зрението си добро; никога не сложих очила. Кърпите са малко своенравие. Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет, да занимавам пръстите си. А си и припомних, че така отмервах такта на музиката, когато посещавах Консерваторията със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки - 8, 16, 32, 64 – , хванала за ръка моята малка приятелка прасковката цялата в светлина и розов цвят, (прости ми тези думи – лош навик): 32, 64 – а родителите ми възлагаха големи надежди на музикалната ми дарба. И тъй, разказвах ти за фотьойла – изтърбушен – виждат се ръждясали пружини, сламеният пълнеж – мислех да го закарам в мебелната работилница до нас, но къде ти време, пари и настроение - какво ли да поправиш по-напред? Мислех да метна отгоре му чаршаф - но ме достраша от белия чаршаф под тази лунна светлина. Тук са седяли хора мечтали за велики дела, както и ти, както впрочем и аз, а сега почиват под земята без дъждът или месечината да ги безпокоят. Позволи ми да дойда със теб. Ще поспрем за миг горе на мраморната стълба на “Свети Никола”, после ти ще заслизаш, а аз ще се върна обратно, затоплена отляво от случайното докосване на сакото ти и от няколко светещи квадрата на квартални прозорци и тази снежнобяла лунна омара като дълъг кортеж от сребристи лебеди. И не ме е страх от този израз, тъй като през много пролетни вечери съм разговаряла понякога с Бог, който ми се яви облечен в нимба и прославата на такава лунна светлина, и му принесох му жертва мнозина младежи, по-красиви и от теб дори, тъй бяла и недостижима да се изпарявам в белия си пламък, в сребристото на лунния светлик, изпепелена от ненаситни мъжки погледи и от колебливия екстаз на юношите, обсадена от превъзходни тела със слънчев загар, силни крайници, заякнали от плуване, гребане, атлетика и футбол (които се преструвах, че не забелязвам) чела, устни и вратове, колена, пръсти и очи, гърди, мишци и бедра (и наистина не ги забелязвах). Знаеш ли, понякога, когато те обзема възторг, забравяш онова, от което се възхищаваш, стига ти собствената ти възхита – Господи, какви осеяни със звезди очи и се възнасях в апотеоз от отречени звезди, защото тъй обсадена отвътре и отвън не ми оставаше друг път, освен този нагоре и надолу. - Не, не ми стига. Позволи ми да дойда със теб. Знам, че времето напредна. Позволи ми, понеже толкова години, дни и нощи и в пурпурни пладнета бях сама, непреклонна, непорочна и сама, сама и непорочна дори в съпружеското ложе, пишейки преславни стихове върху коляното Господне, стихове, които уверявам те, ще останат като изваяни от безупречен мрамор отвъд моя и твоя живот, много отвъд. Но това не е достатъчно. Позволи ми да дойда със теб. Този дом не ме побира вече. Не може повече да ме търпи. И аз не мога да го нося повече на гръб. Трябва вечно да внимаваш, все да си нащрек, да подпираш стената с големия бюфет, да подпираш бюфета с престарялата резбована маса, да подпираш масата със столовете, да подпираш столовете с ръце, да подпъхваш рамо под разкрачената греда. А пианото е като затворен черен ковчег. Не смееш да го отвориш. Все трябва да внимаваш, да си нащрек, да не паднат, да не паднеш. Не издържам вече. Позволи ми да дойда със теб. Въпреки всичките си мъртъвци, този дом не иска да умре. Упорства да живее с мъртъвците си, да живее от покойниците си, да живее чрез увереността на свойта смърт, дори да подрежда мъртъвците си върху паянтови кревати и лавици. Позволи ми да дойда със теб. Тук, колкото и безшумно да пристъпвам във вечерния сумрак, било по пантофи, било боса, все нещо ще изскърца – пропуква се огледало или стъкло, чуват се някакви стъпки – не са моите. Навън от улицата може да се чуват тези стъпки – покаянието, казват, носи дървени обувки – а ако се обърнеш да погледнеш в едно или в друго огледало, зад прахта и пукнатините, различаваш по-смътен и разчленен лика си; собствения си лик, който не си пожелавал нищо друго във живота си, освен да го запазиш ясен и неделим. Ръбът на чашата е лъснал на лунния светлик като кръгъл бръснач – как да го поднеса към устните си? Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? Виждаш ли? Все още имам настроение за сравнения – това ми остана, това все още ми вдъхва увереност, че не отсъствам. Позволи ми да дойда със теб. Понякога, когато пада вечерта, имам усещане, че под прозорците минава мечкарят със старата нетежала мецана с козина пълна с бодили и осилчета, вдигайки прахоляк из улиците на квартала, облак пустинен прахоляк, прекадяващ здрача, а децата са се прибрали по домовете за вечеря и не ги пускат да излязат навън, макар че отгатват зад стените вървежа на старата мецана – а уморена мечката върви напред в мъдростта на самотата си, без да знае защо и накъде – натежала е, вече не може да играе на задните си нозе, не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата, безделниците, взискателните, и единственото, което иска, е да полегне на земята, оставяйки се да я газят по корема, играейки така последната си игра, показвайки огромната си сила да се оттегли, неподчинението си пред интересите на другите, пред халките на носа й, пред нуждата от зъбите й, неподчинението си пред болката и пред живота със сигурен съюзник смъртта – макар и бавна смърт – окончателното си неподчинение пред смъртта чрез продължението и познанието на живота, чиято стръмнина катери действено и със познание, надмогващо робията й. Ала кой ли би могъл докрай да изиграе тази игра? И мечката отново става и върви напред, подчинявайки се на каишката, на халките и на зъбите си, усмихвайки се с разцепени устни на петачетата, които й подхвърлят красивите неподозиращи деца (красиви именно, защото са неподозиращи) и им благодари. Защото престарелите мецани са се научили да казват единствено това: “Благодаря, благодаря”. Позволи ми да дойда със теб. Тази къща ме задушава. Кухнята дори наподобява морска глъбина. Окачени джезветата лъщят като големи кръгли очи на невероятни риби, чиниите се поклащат леко като медузи, водорасли и раковини се заплитат в косите ми – после не мога да ги измъкна, не мога отново да се издигна на повърхността – подносът пада от ръцете ми без звук – пропадам надолу и виждам мехурчетата от дишането ми да се издигат, издигат се, опитвам се да се разсейвам като ги гледам и се питам какво ли би помислил някой, ако стоеше горе и видеше тези мехурчета, дали, че се дави човек или че водолаз изследва дълбините? Наистина често там на дъното на удавянето откривам корали, бисери и съкровища от потънали кораби, неочаквани срещи - вчерашни, днешни и бъдещи – потвърждение почти за вечност, някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват, някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление, корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги. Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам. Позволи ми да дойда със теб. Момент, да си взема жилетката, в това променливо време все пак трябва да се пазим. Вечерите са влажни, а не ти ли се струва, че луната наистина изостря хладината? Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти, каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й, за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му; а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре, това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай, чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване красиво, леко – ще пропаднеш. Месечината е мраморен кладенец, мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате? Дълбоко, много дълбоко е пропадането, дълбоко, много дълбоко е издигането, въздушната статуя плътна между отворените си криле. Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината – трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение - океанско дихание. Красиво, леко е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен, моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер имам леко главоболие, някакъв световъртеж. Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща, друг път ме домързява и си оставам с главоболието, заслушана в кухия шум от тръбите между стените или си сварявам кафе и все така разсеяна се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото? Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми, без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали? Позволи ми да дойда със теб. А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ. Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва да изляза от този съсипан дом. Трябва да видя малко свят – не, не луната – а града с мазолестите му ръце, града на надничарите, града, който се кълне в хляба и в юмрука си, града, който носи всички нас на гърба си, с нашата дребнавост, с разприте, с амбициите, невежеството и старостта ни – да чувам тежките стъпки на града, да не чувам повече твоите стъпки, нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ. (Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири): Атина, юни 1956