Η σονάτα του σεληνόφωτος
Yannis Ritsos / Γιάννης Ρίτσος| Traducere românească / Ρουμανική μετάφραση / Traduzione rumena... | |
| ЛУННАТА СОНАТА (Пролетна вечер. Голяма стая в стара къща. Облечена в черно възрастна жена говори на младеж. Не са запалили лампата. През двата прозореца нахлува безжалостен лунен светлик. Забравих да спомена, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозни веяния. И така, Жената в черно говори на младежа): Позволи ми да дойда със теб. Каква луна грее тази вечер! Луната е благосклонна - няма да личи, че косите ми са побелели. Луната отново ще ги позлати. Няма да разбереш. Позволи ми да дойда със теб. Когато има луна, сенките в къщата растат, незрим пръст изписва в праха върху пианото забравени слова – не искам да ги чуя. Замълчи. Позволи ми да дойда със теб малко по-надолу до зида на тухларната, дотам, където пътят завива и се провижда градът циментов и въздушен, варосан в лунния светлик, тъй равнодушен и безплътен, тъй позитивен, сякаш е метафизичен, най-после можеш да повярваш, че съществуваш или че не съществуваш, че никога не си съществувал, че времето не е съществувало и неговото похабяване. Позволи ми да дойда със теб. Ще приседнем за малко върху каменната пейка на хълма, и както пролетният вятър ни продухва, можем дори да си представим, че ще политнем, тъй като много пъти, дори сега, чувам шума от полите си като пърхане на две силни криле, които се размахват, а когато се затвориш в този звук на летежа усещаш набити врата, ребрата и плътта си, и тъй притиснат между мускулите на синия въздух, сред сухожилията яки на височината, няма значение дали отиваш или се връщаш, нито пък е важно, че косите ми са побелели, (не това е болката ми – боли ме, че и сърцето ми не остарява). Позволи ми да дойда със теб. Знам, че всеки си проправя сам път в любовта, сам е в славата и във смъртта. Знам това. Изпитала съм го. Няма полза. Позволи ми да дойда със теб. Този дом се насели с призраци, пропъжда ме - искам да кажа, че е много остарял, пироните се отковават, картините се хвърлят надолу сякаш се гмуркат в празното, мазилката се рони безшумно; както шапката на мъртвия пада от закачалката в сумрачния коридор, както протърканата вълнена ръкавица на мълчанието пада от коленете й или както ивица лунен светлик пада върху стария изтърбушен фотьойл. Някога и той е бил нов – говоря не за снимката, която гледаш с такова недоверие, а за фотьойла - отморяваше истински, можеше да седиш с часове и притворил очи да мечтаеш за какво ли не - за гладко пясъчно крайбрежие, влажно, лъснало като лунен диск, още по-излъскано и от старите ми лачени обуща, които всеки месец давам във ваксаджийницата на ъгъла, или за платно на рибарска лодка, чезнеща в далечината, полюшвана от собственото си дихание, триъгълно платно като кърпа сгъната само на две, сякаш няма какво да върже и да задържи, или да се развее волно за сбогуване. Винаги съм била пристрастена към кърпите, не за да държа нещо завързано - семенца от цветя или лайкучка, събрана на полето по залез, или за да вържа четири възела като “шапката”, която носят работниците на отсрещния строеж, или за да бърша очите си – запазих зрението си добро; никога не сложих очила. Кърпите са малко своенравие. Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет, да занимавам пръстите си. А си и припомних, че така отмервах такта на музиката, когато посещавах Консерваторията със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки - 8, 16, 32, 64 – , хванала за ръка моята малка приятелка прасковката цялата в светлина и розов цвят, (прости ми тези думи – лош навик): 32, 64 – а родителите ми възлагаха големи надежди на музикалната ми дарба. И тъй, разказвах ти за фотьойла – изтърбушен – виждат се ръждясали пружини, сламеният пълнеж – мислех да го закарам в мебелната работилница до нас, но къде ти време, пари и настроение - какво ли да поправиш по-напред? Мислех да метна отгоре му чаршаф - но ме достраша от белия чаршаф под тази лунна светлина. Тук са седяли хора мечтали за велики дела, както и ти, както впрочем и аз, а сега почиват под земята без дъждът или месечината да ги безпокоят. Позволи ми да дойда със теб. Ще поспрем за миг горе на мраморната стълба на “Свети Никола”, после ти ще заслизаш, а аз ще се върна обратно, затоплена отляво от случайното докосване на сакото ти и от няколко светещи квадрата на квартални прозорци и тази снежнобяла лунна омара като дълъг кортеж от сребристи лебеди. И не ме е страх от този израз, тъй като през много пролетни вечери съм разговаряла понякога с Бог, който ми се яви облечен в нимба и прославата на такава лунна светлина, и му принесох му жертва мнозина младежи, по-красиви и от теб дори, тъй бяла и недостижима да се изпарявам в белия си пламък, в сребристото на лунния светлик, изпепелена от ненаситни мъжки погледи и от колебливия екстаз на юношите, обсадена от превъзходни тела със слънчев загар, силни крайници, заякнали от плуване, гребане, атлетика и футбол (които се преструвах, че не забелязвам) чела, устни и вратове, колена, пръсти и очи, гърди, мишци и бедра (и наистина не ги забелязвах). Знаеш ли, понякога, когато те обзема възторг, забравяш онова, от което се възхищаваш, стига ти собствената ти възхита – Господи, какви осеяни със звезди очи и се възнасях в апотеоз от отречени звезди, защото тъй обсадена отвътре и отвън не ми оставаше друг път, освен този нагоре и надолу. - Не, не ми стига. Позволи ми да дойда със теб. Знам, че времето напредна. Позволи ми, понеже толкова години, дни и нощи и в пурпурни пладнета бях сама, непреклонна, непорочна и сама, сама и непорочна дори в съпружеското ложе, пишейки преславни стихове върху коляното Господне, стихове, които уверявам те, ще останат като изваяни от безупречен мрамор отвъд моя и твоя живот, много отвъд. Но това не е достатъчно. Позволи ми да дойда със теб. Този дом не ме побира вече. Не може повече да ме търпи. И аз не мога да го нося повече на гръб. Трябва вечно да внимаваш, все да си нащрек, да подпираш стената с големия бюфет, да подпираш бюфета с престарялата резбована маса, да подпираш масата със столовете, да подпираш столовете с ръце, да подпъхваш рамо под разкрачената греда. А пианото е като затворен черен ковчег. Не смееш да го отвориш. Все трябва да внимаваш, да си нащрек, да не паднат, да не паднеш. Не издържам вече. Позволи ми да дойда със теб. Въпреки всичките си мъртъвци, този дом не иска да умре. Упорства да живее с мъртъвците си, да живее от покойниците си, да живее чрез увереността на свойта смърт, дори да подрежда мъртъвците си върху паянтови кревати и лавици. Позволи ми да дойда със теб. Тук, колкото и безшумно да пристъпвам във вечерния сумрак, било по пантофи, било боса, все нещо ще изскърца – пропуква се огледало или стъкло, чуват се някакви стъпки – не са моите. Навън от улицата може да се чуват тези стъпки – покаянието, казват, носи дървени обувки – а ако се обърнеш да погледнеш в едно или в друго огледало, зад прахта и пукнатините, различаваш по-смътен и разчленен лика си; собствения си лик, който не си пожелавал нищо друго във живота си, освен да го запазиш ясен и неделим. Ръбът на чашата е лъснал на лунния светлик като кръгъл бръснач – как да го поднеса към устните си? Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? Виждаш ли? Все още имам настроение за сравнения – това ми остана, това все още ми вдъхва увереност, че не отсъствам. Позволи ми да дойда със теб. Понякога, когато пада вечерта, имам усещане, че под прозорците минава мечкарят със старата нетежала мецана с козина пълна с бодили и осилчета, вдигайки прахоляк из улиците на квартала, облак пустинен прахоляк, прекадяващ здрача, а децата са се прибрали по домовете за вечеря и не ги пускат да излязат навън, макар че отгатват зад стените вървежа на старата мецана – а уморена мечката върви напред в мъдростта на самотата си, без да знае защо и накъде – натежала е, вече не може да играе на задните си нозе, не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата, безделниците, взискателните, и единственото, което иска, е да полегне на земята, оставяйки се да я газят по корема, играейки така последната си игра, показвайки огромната си сила да се оттегли, неподчинението си пред интересите на другите, пред халките на носа й, пред нуждата от зъбите й, неподчинението си пред болката и пред живота със сигурен съюзник смъртта – макар и бавна смърт – окончателното си неподчинение пред смъртта чрез продължението и познанието на живота, чиято стръмнина катери действено и със познание, надмогващо робията й. Ала кой ли би могъл докрай да изиграе тази игра? И мечката отново става и върви напред, подчинявайки се на каишката, на халките и на зъбите си, усмихвайки се с разцепени устни на петачетата, които й подхвърлят красивите неподозиращи деца (красиви именно, защото са неподозиращи) и им благодари. Защото престарелите мецани са се научили да казват единствено това: “Благодаря, благодаря”. Позволи ми да дойда със теб. Тази къща ме задушава. Кухнята дори наподобява морска глъбина. Окачени джезветата лъщят като големи кръгли очи на невероятни риби, чиниите се поклащат леко като медузи, водорасли и раковини се заплитат в косите ми – после не мога да ги измъкна, не мога отново да се издигна на повърхността – подносът пада от ръцете ми без звук – пропадам надолу и виждам мехурчетата от дишането ми да се издигат, издигат се, опитвам се да се разсейвам като ги гледам и се питам какво ли би помислил някой, ако стоеше горе и видеше тези мехурчета, дали, че се дави човек или че водолаз изследва дълбините? Наистина често там на дъното на удавянето откривам корали, бисери и съкровища от потънали кораби, неочаквани срещи - вчерашни, днешни и бъдещи – потвърждение почти за вечност, някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват, някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление, корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги. Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам. Позволи ми да дойда със теб. Момент, да си взема жилетката, в това променливо време все пак трябва да се пазим. Вечерите са влажни, а не ти ли се струва, че луната наистина изостря хладината? Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти, каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й, за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му; а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре, това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай, чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване красиво, леко – ще пропаднеш. Месечината е мраморен кладенец, мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате? Дълбоко, много дълбоко е пропадането, дълбоко, много дълбоко е издигането, въздушната статуя плътна между отворените си криле. Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината – трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение - океанско дихание. Красиво, леко е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен, моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер имам леко главоболие, някакъв световъртеж. Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща, друг път ме домързява и си оставам с главоболието, заслушана в кухия шум от тръбите между стените или си сварявам кафе и все така разсеяна се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото? Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми, без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали? Позволи ми да дойда със теб. А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ. Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва да изляза от този съсипан дом. Трябва да видя малко свят – не, не луната – а града с мазолестите му ръце, града на надничарите, града, който се кълне в хляба и в юмрука си, града, който носи всички нас на гърба си, с нашата дребнавост, с разприте, с амбициите, невежеството и старостта ни – да чувам тежките стъпки на града, да не чувам повече твоите стъпки, нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ. (Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири): Атина, юни 1956 | SONATA SUB CLAR DE LUNĂ (Seară de primăvară. Sala mare a unei vechi case. O femeie în vârstă, îmbrăcată în negru, îi vorbește unui tânăr. N-au aprins lumina. Prin cele două ferestre pătrunde necruțătoare lumina lunii. Am uitat să spun că Femeia în Negru a publicat două sau trei culegeri interesante de versuri de inspirație religioasă. Așadar, femeia în negru îi vorbește Tânărului): Ia-mă cu tine. Ce lună-astă seară! Luna e bună – nu vei vedea că părul meu a albit. În lumina lunii voi fi din nou blondă. N-o să-ți dai seama. Ia-mă cu tine. Sub lumina lunii cresc umbrele-în casă, mâini invizibile perdelele trag, un deget palid scrie pe praful pianului cuvinte uitate – nu vreau să le-aud. Taci. Ia-mă cu tine. doar puțin mai departe, până la fabrica de cărămidă, unde drumul se întoarce și-apare orașul de aer și de ciment, calcinat în lumina lunii, atât de indiferentă și ireală, atât de reală, metafizică aproape, că la urma ai putea să crezi că ești și nu ești că n-ai existat nicicând, că timpul în ruină n-a existat. Ia-mă cu tine. Vom ședea puțin pe zid, sus pe colină, ne-om răcori în vântul primăvăratic ne-om închipui poate chiar că zburăm, așa cum adesea, acum chiar, aud foșnetul rochiei mele de parcă două aripi puternice-ar fi, iar când în rumoarea zborului te vei închide gât, șolduri, carne tari se vor întinde, atât de strâns în mușchii albastrului vânt, în nervii robuști ai-înălțimii, nu contează că pleci sau că te întorci nu contează că părul mi-e alb, (nu de asta mi-e teamă – teamă mi-e ca și inima mea să se facă albă). Ia-mă cu tine. Știu, fiecare pășește-n iubire singur, spre glorie și spre moarte – singur . Știu. Am încercat-o. Nu folosește la nimeni. Ia-mă cu tine…. E bântuită de fantome casa, mă îndepărtează – vreau să spun că a îmbătrânit, scârțâie pe la noduri, picturile arata ca și cum s-ar scufunda în gol, tencuiala cade în tăcere ca pălăria omului mort cade din cârlig în coridorul întunecat ca mănușa veche de lână căzută din genunchii tăcerii sau cum o fâșie de lună cade pe fotoliul rupt și vechi. Odată altfel era – nu fotografia pe care o privești cu atâta neîncredere, vorbesc despre fotoliul, atât de odihnitor, încât ai putea să stai ore și cu ochii închiși la plăcerea ta – un țărm umed lucios strălucitor sub lună, și prea lucios pentru pantofii mei vechi din perechea pe care-o port în fiece lună de la lustragiul din colț, sau la barca unui pescar ce se pierde legănată de propria ei suflare, o nava triunghiulară ca o batistă îndoită pe-o parte de parcă nimic n-ar avea de închis sau de cuprins sau de salutat când flutură. Întotdeauna am avut mania batistelor, nu ca să păstrez ceva, anumite semințe de flori sau mușețel adunate spre seară pe câmp, nici ca să fac patru noduri, ca o beretă, cum fac muncitorii de la șantierul din față, sau ca să-mi usuc ochii – am o vedere bună; N-am purtat nicicând ochelari. O simplă extravaganță batistele. Acum le împăturesc în patru, opt, șaisprezece ca să-mi ține ocupate degetele. Și acum mi-amintesc cum băteam ritmul când mergeam la Conservator cu șorț albastru, guler alb și două cozi blonde – 8, 16, 32, 64 – de mână cu o prietena-piersic, toată lumină și flori roz, (iartă-mi cuvintele – un obicei prost) – 32, 64 – iar ai mei își puneau mari speranțe în talentul meu muzical. Deci, am spus, fotoliul – ponosit – i se vad arcurile ruginite, paiele – Mă gândeam să-l duc la tâmplar aici aproape, dar cine are timpul, dorința, banii – ce-ar trebui să repar mai întâi? – mă gândeam să arunc pe el un cearșaf – m-am speriat de cearșaful alb cu lumina asta de luna. Aici s-au așezat oameni care au visat vise mari, ca tine, și, ca mine, alții ce se odihnesc acum sub pământ fără ca ploaia sau luna să-i tulbure. Ia-mă cu tine. Ne vom opri un pic în partea de sus a scării de marmură de la San Nicola, apoi tu vei coborî iar eu mă voi întoarce având la stânga căldura dată de-apropierea cu haina ta, câteva pătrate de lumină de la ferestrele mici din cartier și răsuflarea albă a lunii care pare o mare procesiune de lebede de argint – nu mă tem de această frază, fiindcă eu în nopți de primăvară, cândva, vorbeam cu Dumnezeu, care-mi apărea în manta de ceață și în gloria unui clar de luna ca ăsta, și pe mulți tineri, și mai frumoși decât tine, i-am sacrificat, mistuindu-mă, albă și de neatins în flacăra-mi albă, în albul luminii de lună, arsă de privirea lacomă a bărbaților și de nesigura euforie a adolescenților, asediată de minunate corpuri bronzate cu picioare puternice de la înot, de la vâsle, gimnastică, fotbal (pe care mă prefăceam că nu le văd) cu frunți, buze, gâturi, genunchi, degete, ochi, torace, brațe, coapse (și chiar nu le vedeam) – știi, uneori, admirând, uiți ce admiri, ți-ajunge admirația – Doamne, ce ochi, plini de stele, și mă ridicam în apoteoza respinselor stele căci, atât de asediată, dinăuntru și din afară, nu-mi rămânea altă cale decât în sus sau în jos. – Nu, nu e de-ajuns. Ia-mă cu tine. Știu că acum e târziu. Lasă-mă, căci atât de mulți ani, zile și nopți și după amiezi violete, rămas-am singură, de nestrămutat, neîntinată și singură, chiar și în patu-mi de nuntă imaculată și singură, scriind glorioase versete pe genunchii lui Dumnezeu, versuri care, te asigur, vor rămâne sculptate impecabil în marmură dincolo de viața mea și a ta, mult mai departe. N-ajunge. Ia-mă cu tine. Casa asta nu mai este de mine. Nu pot s-o mai țin pe umeri. Mereu să am grijă de câte ceva și să susțin zidul cu mare credință să susțin credința cu vechea masă sculptată să susțin masa cu scaunele să susțin scaunele cu mâinile să sprijin cu umărul grinda care-a cedat. Și pianul, închis ca un sicriu negru. Nu îndrăznesc să-l deschid. Să ai mereu grijă să nu cadă câte ceva, când te prăbușești tu. Nu mai pot să o fac. Ia-mă cu tine. Casa asta, chiar cu toți morții ei, nu vrea să moară. Se-încăpățânează a trăi cu morții ei să trăiască din morții ei să trăiască în certitudinea morții ei chiar să-și pună morții pe paturi și rafturi nesigure. Ia-mă cu tine. Aici, oricât de încet aș merge în respirația serii, în papuci sau desculță, ceva scârțâie – crapă un pahar, o oglindă, se-aud pași – nu sunt ai mei. Afară pe stradă,-i posibil să nu se-audă acești pași – pocăința, se spune, poartă pantofi de lemn – și dacă te uiți în oglinda asta ori în alta, sub praf și crăpături, îți vezi opacă și spulberată fața, fața ta: n-ai cerut nimic altceva de la viață, decât s-o păstrezi întreagă, curată. Gura paharului strălucește-în lumina lunii ca o lamă rotundă – cum s-o aduci la buze, oricât ai fi de însetat? – Cum? – Vezi? Încă mai vreau asemănări, – Mi-a rămas asta, asta mă liniștește că încă-s aici. Ia-mă cu tine. Uneori, când se face seară, am senzația că în afara ferestrelor comerciantul trece cu bătrânul greoiul său urs din părul plin de răni și de spini ridicând praful pe strada din cartier un nor solitar de praf ce-aprinde amurgul, iar copiii întorși acasă la cină nu-l lasă să plece deși în spatele zidurilor ghicesc pașii bătrânului urs – iar ursul obosit cade în înțelepciunea singurătății sale, fără unde și fără de ce – apăsătoare, grea, pe picioarele dinapoi nu mai poate dansa nu mai poate purta scufia de dantelă ca să distreze copiii, leneși, necruțători vrea doar la pământ să se așeze lăsându-se pe stomac, jucându-și astfel ultimul joc, arătându-și forța teribilă de renunțare, neascultarea față de interesele celorlalți, de inelele din buze, de nevoia dinților, nesupunerea față de durere și față de viață cu însoțirea sigură a morții – fie și cu o moarte lentă – nesupunerea sa ultimă față de moarte cu neîntrerupta cunoaștere a vieții care prin cunoaștere și prin faptă se ridică deasupra sclaviei sale. Dar cine poate juca jocul acesta până la capăt? Iar ursul iar se ridică și merge ascultător lațului său, inelelor, dinților, zâmbind cu buzele rupte la monedele copiilor frumoși și nebănuind (frumoși doar pentru că nebănuind) și spunând mulțumesc. Fiindcă urșii bătrâni au învățat doar să spună: mulțumesc, mulțumesc. Ia-mă cu tine. Casa asta mă înăbușă. Bucătăria e ca fundul mării. Ceainicele strălucesc ca ochii mari rotunzi ai unor pești incredibili, farfuriile se mișcă încet ca meduzele, alge și cochilii mi se prind în păr – nu mai pot să le scot, nu mai pot să mă întorc la suprafață – tava-mi cade din mâini fără zgomot – mă lasă văd sărind, urcându-mi bule în respirație, Încerc să scap să mă uit la ele și mă întreb ce ar spune cineva care de sus le-ar vedea, poate că cineva se îneacă, sau un scafandru cercetează-n adâncuri? Și într-adevăr, deseori aflu acolo, în adâncul în care mă înec, corali și perle și comori ale naufragiatelor nave, neașteptate-întâlniri, de ieri, de azi, din viitor, o quasi confirmare a veșniciei, o anume ușurare, un cert zâmbet de nemurire, după cum se spune, o fericire, o beție, chiar un entuziasm, corali, perle, safire; numai că nu știu să le dau – nu, le dau; numai că nu știu dacă pot să le am – oricum le dau Ia-mă cu tine. Un moment, să iau o jachetă. Cu vremea asta schimbătoare, trebuie să avem grijă. E umezeală seara, și luna nu crezi că face să fie încă chiar și mai frig? O să te închei la jachetă – ce piept puternic ai, – ce lună puternică – scaunul, zic – și când ridic de pe masă ceașca rămân într-o groapă de tăcere, o acopăr imediat cu mâna ca să nu văd înăuntru – pun ceașca la loc; chiar și luna-i o gaură în craniul lumii – nu privi înăuntru, e o forță magnetică care atrage – nu te uita, nu te uita, ascultă ce-ți spun – vei cădea în ea. În vârtejul acesta frumos, ușor – atent, cazi – o fântână de marmură-i luna se mișcă umbre, umbre, aripi tăcute, misterioase voci – nu le auzi? Adâncă căderea, adânc urcușul, aeriana statuie țese-între aripile sale deschise adânca neclintită milă a tăcerii – lumini tremurate pe celălalt țărm, în timp ce te preumbli pe propria-ți praștie, respiră oceanul. Ușor, frumos acest vârtej – fii atent o să cazi. Nu mă privi, locul meu e balansul – uluitorul vârtej. Așa că în fiece noapte Ma cam doare capul, am amețeli. Chiar mă duc la farmacia din față să iau aspirine, uneori nu-mi trece și rămân cu durere de cap ca s-aud forfoteala țevilor de apă în pereți, sau îmi fac o cafea; întotdeauna distrasă și fiindcă uit, pregătesc două – cine-o s-o bea pe pe cealaltă? – mă amuz, o las pe pervaz ca să se răcească, sau, uneori, o beau și pe-a doua, privind pe fereastră becul de la farmacie, verde ca lumina verde a unui tren tăcut ce mă ia cu batistele mele, cu pantofii mei deformați, cu punga mea neagră, cu poemele mele, fără valiză – ce-aș face cu ea? Ia-mă cu tine. Ah, te duci? Noapte bună. Nu, nu vin. Noapte bună. În curând am să ies. Mulțumesc. Pentru că într-un final va trebui să ies din această casă în ruină. Trebuie să văd cât de cât din oraș – nu, nu luna – orașul cu mâinile lui împietrite, orașul salariului cotidian, orașul care jură pe pâine și pumn, orașul ce ne ține pe umeri cu minciuna, cu răutatea, cu dușmănia, cu ambițiile, cu ignoranța și bătrânețea noastră, trebuie să simți pașii mari ai orașului, ca să nu-i mai auzi pe ai tăi nici pașii lui Dumnezeu, nici pașii mei. Noapte bună. (Camera se întunecă. Vedem cum un nor acoperă luna. Dintr-o dată, ca și cum cineva ar fi mărit volumul la radioul unui bar din apropiere, se-aude o frază muzicală bine-cunoscută. Atunci mi-am dat seama că toată această scenă a fost însoțită în surdină de Sonata sub clar de lună, prima parte doar. Acum, Tânărul va coborî cu un zâmbet crispat, probabil de milă, cu buzele conturate, și cu un sentiment de eliberare. Ajuns la San Nicola, înainte de a fi coborât scara de marmură, va fi râs – un râs puternic, de neoprit. Râsul lui nu va suna deloc nepotrivit sub lună. Poate singurul lucru nepotrivit ar fi că nimic nepotrivit nu există. La scurt timp după aceea Tânărul va tăcea, va deveni grav și va spune: „Decădere a unei epoci“, Astfel, acum complet liniștit, se va descheia din nou la jachetă și se va duce pe drumul lui. Cât despre Femeia în negru, nu știu dacă în cele din urmă a ieșit din casă. Încă strălucește luna. Iar în colțurile camerei umbrele se strâng într-o nemărginită căință, aproape o furie, nu atât față de viață, cât față de inutila mărturisire. O simțiți? Radioul continuă): |
